Сега така и така се навих да пиша за проблема си, може би трябва да споделя малко история по въпроса.

Сега като се обръщам назад звучи толкова далечно и отнесено, но го чувствам все едно е станало преди месец. Когато бях на 13-14 изживях първата си забранена любов така да се каже. И двамата ползвахме общодостъпна услуга в града ни. От дума на дума и от песен на песен си допаднахме. Никога не се бяхме виждали. След време разменихме си телефоните и вече лично комуникирахме. Аз лично много се привързах към човека. Имаше може би към 9-10 години разлика във възрастта се оказа в последствие. Мен това не ме впечатли. Него малко го уплаши. И двамата продължихме да си говорим. Сега не си спомням точно за какво, много отдавна, чак преди три живота беше това. Единственото което помня, е че имаше как да кажа връзка между нас.

Цялата история се развива късен август, началото на септември. Аз започнах годината на осми клас, бяхам минали приемните изпити и нов клас, нова госпожа. Трудно ми бе да приема промяната. Да не кажа ужасно трудно. Но това е друга история, която ще разкажа по-нататък.

Минаха месеци и настъпи зимата. Може вече да ме лъже паметта, но мисля че беше станало декември. Това което ясно помня беше, че замина на командировка (или поне така ми каза) към  южна България и нямаше как да се чуваме редовно два три дни. Беше зима люта и с обилни снеговалежи.  Разбрахме се, като се върне, да се видим. Помня колко щастлива бях от това. Развълнувани бяхме и двамата.

Не щеш ли обаче към 10-11 вечерта пътували наобратно какво пътували и аз получих смс, че автомобила им заседнал. Тогава за първи път изпитах страх за друг човек. Обадих му се и на него хем му беше забавно донякъде, хем беше притеснен доста. Поддържахме връзка до малките часове. Давах му кураж. Някой би попитал какъв кураж мога да му даде някаква пикла? Нямам никаква идея, но така го чувствах. Заспах и по-късно станах да отида на училище. Преди голямото междучасие получих вест от него че се е прибрал и се е натоплил. И че няма търпение да се видим и да пием по кафе. Моето другарче по чин ме изгледа прекалено странно и каза да от тук нататък да му мисля какво ще правя. Все едно престъпна дейност съм тръгнала да развивам. Хайде бе. И за нея имам какво да разкажа, ама друг път.

Идва уречената събота. Помня, че беше събота и за параван на кафето реших да използвам приятелки и излизане с тях. Пуста да опустее тази събота. Чак кръв ми капе от сърцето като се връщам назад в спомените си. Вечерта се изкъпах, сутринта станах и започнах да се обличам. И нали младо и влюбено исках да съм поне мъничко по-красива от нормалното и потърсих я гланц за устни, я лак за нокти. Макар и на 14 тези неща ми бяха чужди. И точно за това се забеляза че аз се суетя пред огледалото. И то от приятелката на брат ми. Много преди това не я харесвах, но след този случай никога не погледнах на нея по същия начин. Не успях да я излъжа по никой параграф и ми вървеше като хрътка по петите. стигнах до някъде и като видях че няма да се отърва от нея му се обадих. Буца беше заседнала в гърлото ми и не знаех защо макар че аз бях на кръстовище чувах всичко от неговия телефон кристално. Когато му се обадих той беше весел, засмян, дори в приповдигнато настроение и след като му казах "Съжалявам, не мога да дойда" ми се пръсна сърцето. Чух как той спря. Задържа секунда две, въздъхна с болка отговори ми и тръгна обратно по снега, който хрускаше. Беше ужасно. Накарах се да не плача пред тая и продължавайки да е по петите ми отидох до моите приятелки. След като си тръгна такъв рев му ударих. Те не ме разбраха и не ги виня. Бях ядосана на себе си, на нея, на целия свят.  Хем ми горчеше, хем ме болеше. Колко ми беше жал за него. Много.

Доста неща са ми размити от тази случка насетне. Имаше нещо като семеен съвет, в който ме убеждаваха как такива педофили и търговци на бели робини били под път и над път и така нататък, и така нататък. Изкараха го по-черен и от дявола. Аз и до ден днешен не повярвах в нито една тяхна дума. За мен той беше нормален човек който е изпитал интерес към по-малка от него. И още повече когато започнахме така наречената "свалка" нито се бяхме виждали нито се бяхме чували  нито знаехме на колко сме. Случаят нямаше нищо общо с описаните от роднините ми сцени. Разбирате ли, аз го усещах по гласа му. И днес когато не се водя от интуицията си много страдам. Но минало заминало. Прибраха ми телефона и наказание без излизане за доста месеци.

Когато най-накрая си получих телефона изчаках докато отидох на училище. За мой лош късмет един съученик в опит да си поиграе с него го изпусна и  го счупи безвъзвратно. Нищо не можах да възстановя. И така си остана тази история.  Нямам представа дали моите родитители са се свързали с него или са се оплакали в полицията. Никаква идея нямам. Надявам се и се моля да е жив и здрав, дано да е щастлив.